От нас се изисква единно отношение спрямо всичко, тъй като човекът е – част от природата, и затова той трябва да се отнася еднакво и към обществото и към семейството и към природата като цяло.
длъжни сме да достигнем до равновесие между всички части. Именно равновесието е свойствено на природата, и по този начини ние съблюдаваме нейния универсален закон. Длъжни сме да осъзнаем своето място в системата и да изградим съответстващо отношение.
Въпрос: От една страна, виждаме, че човекът – е част от природата, и всичко, което се случва в нея, му оказва влияние. Но от друга страна, ние поставяме себе си на върха на цялата пирамида, като венец на творението, като нещо по-висше, стоящо над цялата природа.
Ние се отличаваме от други създания със своя разум, мъдрост, способност към планиране и развитие. В нас има някаква особена добавка, която не притежава нито една от другите части на природата. А какво място заема човекът в системата на природата?
М.Лайтман: Човекът, безусловно, се явява неразделна част от природата. Нашето тяло принадлежи на животинското ниво, всичките му системи са подобни на животинските и в тях няма нищо особено. По същия начин и ние раждаме децата си и се грижим за тях, както всяко животно.
Човекът започва от там, където възниква неговата мисъл, образование, сила на разума, интелект, развиващ се от поколение на поколение. А заедно с разума се развиват чувствата, осъзнаването на това, къде се намирам, кой съм аз. Тези въпроси се събуждат във всяко поколение, но във все по-ново качество.
Много голяма ролята тук играе образованието. Освен естественото развитие от природата, ние също развиваме себе си и сами, с помощта на специално изградени системи, предавайки научното знание и опит от поколение на поколение. Това не е просто опит за оцеляване, който животните предават на дечицата си.
Човекът предава на децата си мъдрост, научно знание, светоглед. И за това ние се оказваме най-силните и способните да развием такива средства, които са недостъпни за животните. Маймуната не е могла да използва нищо, освен пръчката – а човекът изобретява най-хитрите инструменти.
Животното изцяло се управлява от природата на нивото на инстинктите и не пита, откъде идват заповедите, на които то трябва да се подчинява. А човекът може да пита: защо става така, и може ли да се направи по друг начин? Той търси как да излезе от всички неприятни ситуации и да достигне по-голям комфорт. Подобно на животните, той би се ръководил от същия принцип както и животното. Но животното действа инстинктивно, като машина. И въпреки че в човек също са заложени прекалено много инстинкти и навици, предавани даже от поколение на поколение, от родители на деца, неговата особеност е в това, че през цялото време се учи.
Учи се от обкръжението, което му оказва много силно влияние, и се променя в съответствие със средата. В него живее стремеж да излезе от своето място, да се развива, да завоюва нови пространства, да се чувства властващ, разбиращ, със сила да използва всичко, което се намира около него. Но ние виждаме, че ако човекът действа така според желанието си, то той през цялото време се принуждава да се спасява от злото, което сам си причинява. В резултат на това, той се оказва най-нещастният, независимо от това, че стои над цялата природа.
Ние се развиваме под натиска на своя егоизъм, който при животните липсва. Животните действат само на основата на инстинктите, а човекът притежава свобода на избора: кое и как да направи. Излиза, че във всяка жизнена ситуация аз имам възможността да постъпвам по добър, или по лош начин спрямо другите, разбира се , изхождайки винаги от собствената изгода. Но на мен ми е нужно добре да проверя, дали това е за моето благо. Нали човек се отличава от животните още и с това, че обладава разрушителна сила, и е способен да навреди на самия себе си.
Разрушителната сила – това е властта на нашия егоизъм. И човекът е задължен да изпълнява заповедите на тази сила, дори разбирайки, че тя го обрича на много труден живот. Той е принуден да се подчини на този вътрешен стремеж. Виждайки, че стои на прага на война, той все още не може да се спре и е готов да отиде на смърт, защото неговият егоизъм е по-силен от инстинкта за самосъхранение.
Животното никога не може да отиде против инстинкта си за самосъхранение. Самката е способна даже да хвърли дечицата си, спасявайки се от преследването на лъвове или вълци, оставяйки ги да бъдат разкъсани. Природният инстинкт говори, че голямото и здраво животно е по-важно, отколкото малкото и слабото, и затова трябва да се спаси най-напред. Така природата задължава животното да постъпва, подчинявайки се на инстинкта за продължаване на рода. Докато човекът може да действа съвършено различно. Майката е готова да жертва живота си, само за да спаси децата си, което изобщо не е свойствено за животните.
Животното просто се бори за своя територия, изхранване и продължаване на рода. И само ако почувства, че е по-слабо от противника си, веднага си отива без всякакъв срам и угризения на съвестта. Тези чувства у животното просто не съществуват, а има обикновен инстинкт, сякаш това се извършва от някакви сили, а не от биологическите тела. Те просто измерват коя сила е по-голяма, и по-слабият противник се подчинява. А човекът е готов да воюва за „правда”,” справедливост”, „ истина” – но всичко това са прояви на неговата гордост, неговия егоизъм. Той трябва да докаже своята правота и с това да реализира усещането си като човешка личност.
Нашето тяло с нищо не се отличава от животинското. Човекът в нас – това е нашата гордост, завист, честолюбие, именно те ни отличават от животинския свят. Затова мястото на човека в природата не е такова, както у всички останали нейни неживи, растителни и животински части, и ние инстинктивно се отделяме от останалите. А освен това ние можем да властваме над останалите части на природата: да убиваме животните, да ги слагаме в клетка, да ги опитомяваме, да ги отглеждаме и използваме за храна. И още повече, ние изцяло се разпореждаме с растителната и неживата природа, считайки че сме на върха на цялата природа.
Но ако хвърлим поглед на човека, ще видим, че той се откроява със своята завист, жажда за власт и почести, неотнасящи се към животинските инстинкти, и поради това, издигащи го над всички останали. И при това човекът също управлява природата. Нали ако аз не знам, какво ще се случи в следващия миг, това ще ме постави в редицата на обикновените животни. Ако аз не съм властен над своето бъдеще даже на следващия миг, веднага вече попадам под властта на природата над мен.
Затова ми е нужно да погледна: а кой съм аз в действителност – управляващ или управляем? сякаш управлявам някакви нива, намиращи се под мен. Но аз не съм властен над самия себе си и над човешкото общество, а управляем свише! Тоест, дали са ми възможност да властвам над неживата, растителната и животинската природа, а над мен самия, което е по-високо от мен: над моята съдба и бъдеще аз не властвам, а изцяло съм управляем.
В това и се заключава цялата трагедия на човека, който изглежда такъв силен и преуспяващ във всички дела, обладаващ развити чувства, разум, съзнание, мощни средства. И развивайки се до такова ниво, ние изведнъж разкриваме, че не можем дори да се докоснем до най-главното.
