Ако аз искам да управлявам своето време, то трябва да бъда колкото се може по-развит – в личностен и в обществен план, тъй като във връзката между тях или на тяхната граница, ще открия своята оптимална самореализация.
Д-р Михаел Лайтман
Бъдещето на света е в промяната на човека
Интегрално Образование
Ако аз искам да управлявам своето време, то трябва да бъда колкото се може по-развит – в личностен и в обществен план, тъй като във връзката между тях или на тяхната граница, ще открия своята оптимална самореализация.
Ако аз се съединя в отдаване с другите, ще придобия вечната сила, която действа в света сама по себе си, и не се нуждае да получава нещо от друг. И затова тя действа през цялото време. Ако се включвам в…
Ако аз се съединя в отдаване с другите, ще придобия вечната сила, която действа в света сама по себе си, и не се нуждае да получава нещо от друг. И затова тя действа през цялото време. Ако се включвам в тази сила на отдаване и любов, напълваща цялата реалност, и вървя заедно с нея, аз я увеличавам – със своето желание. Така се включвам напълно в нея и започвам да живея в нея. И вече никога няма да умра! Това е моето „аз“, на което се е удало да се смеси със силата „отдаване“ – завинаги, безсмъртно, тъй като самата тази алтруистична сила – е вечна.
Ако желаем наистина да се измъкнем от „въздушния балон“, ако не искаме и по-нататък да съществуваме като „червей“, живеещ в ряпа, която за него е целия свят, то ние трябва да отделяме повече сили и внимание на придобиването на втора…
Ако желаем наистина да се измъкнем от „въздушния балон“, ако не искаме и по-нататък да съществуваме като „червей“, живеещ в ряпа, която за него е целия свят, то ние трябва да отделяме повече сили и внимание на придобиването на втора природа. Тогава действително ще открием „втората половина“ на Вселената, светът, или даже световете, а също така бихме видели, прозрели причината за всичко. Защото именно, изучавайки природата на отдаването, ще познаем своя корен, източникът, своята програма.
Въпрос: Хайде „да излезем в открития Космос”, във Вселената, която всъщност ни е дала живота. Вселената е система от мирозданието, състояща се от материя и енергия. Тя обхваща целия известен ни свят, включително пространството и времето.
Вселената е динамична. Съгласно теорията на Големия взрив, тя еволюира от първоначална точка, постепенно разширявайки се. Вселенските процеси датират от милиарди години и се подчиняват на законите, които съвременната наука изучава. Какво можем да почерпим като цяло от това, което знаем за Вселената?
Отговор: Преди всичко, изучавайки каквото и да е, следва да се установи същността на изследователя. Изследователят е човек, който също се явява част от природата, от Вселената, от глобалната система.
След това, трябва да се разбере какви средства за изучаване притежаваме. Тук се появява първата ни грешка: мислим, че сме способни обективно да изследваме природата.
А в същото време, както вече беше казано, ние самите сме нейна част, при това доста дефектна и много субективна. Ние ценим и превъзнасяме, което е добро за нас, а лошото за нас обратно, принизяваме, омаловажаваме. И това става в нашето подсъзнание.
Освен това, много сме ограничени в своите усещания, в сетивата и не можем да знаем, къде ще ни подведат, в какво са фалшиви. Също не можем да “уловим” като грешка своите аналитични качества, способностите си за анализ и сравнение. Не е в нашите сили, защото сме лишени от критерии за проверка, просто нямаме с какво да съпоставим своят разум и своите чувства.
И ако, в крайна сметка, сме готови да признаем собствената си ограниченост, това вече е добре. Защото осъзнаваме, че няма нищо абсолютно в нашето възприятие и никога няма да познаем Абсолюта. Ако можем да изследваме нещо, то ще е само на нивото на стоящите по-ниско – неживата, растителната и животинската природа. Тя е развита, не до такава степен, както сме ние и затова сме способни да я изучим отчасти.
От друга страна, не можем изследваме самите себе си. Тъй като, всяко нещо се познава само от по-високата степен. Само така, можем да постигнем неговия корен. И съответно, не познаваме самите себе си, тъй като нашият корен е сила, програма по-висока, отколкото сме ние. Причините, заложени в основата на нашето естество, остават непостижими за нас.
Не можем да кажем, че човек е опознал себе си, а въобще да не говорим за човечеството като цяло. И като следствие, ние не можем да разберем този свят, защото сам по себе си, той представлява комплекс от всички нива: неживо, растително, животинско и човешко.
Не можем, на първо място, защото не познаваме себе си. Налага се да признаем, че дори психологията не се явява наука в пълния смисъл на думата. Същността на човека за нас винаги остава със въпросителен знак. Наблюдаваме върху самите себе си резултати, които са следствие на нещо, отклици от нещо, но и тях дори изучаваме по изцяло ограничен начин, тъй като сме зависими и необективни в своите преценки.
И още повече – безпомощни сме, защото желаем да се издигнем на по-високото ниво, онова, което ни е създало, и дори и още по-високо – чак до програмата на творението.
По различни събития и по опита от собствения напредък, ние виждаме, че всички сили в природата пребивават в единна, целенасочена, интегрална система. И тези сили действат съгласно някакъв процес, задействат се съгласно някаква обща програма, която обаче е неизвестна за нас.
При това ние самите сме също обхванати в нея. Но ако неживата, растителната и животинската природа реализират тази програма инстинктивно, по команда от силата на природата, то при нас заедно с чувството че сме задействани, има също така и усещане за собствено действие.
Ако ние можехме да подхождаме към изследването на природата, изхождайки от тези два вектора в нашето чувство, то бихме могли и да достигнем до нещо. Но, науката по принцип, не се занимава с изследвания на човешко ниво, тъй като там не притежаваме реални средства за замерване.
В резултат, ние просто наблюдаваме случващото се, и в това е цялата същност на нашите изследвания. Наблюдаваме, събираме данни и от тях съставяме системата от научни данни. Освен това, използваме своите скромни възможности за въздействие на едни, или други явления и състояния на неживата, растителна, животинска и човешка природа и наблюдаваме реакцията, която също ни позволява да разберем нещичко.
Дори ако се абстрахираме от това, че всички наши наблюдения и изследвания се базират на собственото ни субективно възприятие, въпреки това крайните сведения, в края на краищата, отново ни дават съвсем малко. Тъй като те са почерпени от нашите пет ограничени сетивни органи.
Изучавайки представителите на флората и фауната, ние виждаме границата в диапазона на техните възприятия, но и тези наши оценки са съмнителни, тъй като отново сравняваме тях със себе си, а не с истинския еталон. Нашето триизмерно зрение, нашият пулс, отмерващ секундите, движението на небесните тела, отмерващо денонощието, геоложките периоди и възрастта на Вселената – всичко това са много субективни показатели.
И затова нашето желание да познаем Вселената е всъщност – несериозно. Човекът, като едно малко дете, си приписва прекалено големи възможности. А в крайна сметка, използваме само тези сили на природата, до които можем да се докоснем – събираме ги, попълваме ги в не сложни схеми и ги изпълняваме според големината на нашите сили.
По такъв начин, по отношение на използването на природата, сме се отдалечили сравнително малко от първобитния човек, взел в ръце тоягата, за да строи и разрушава. Вярно е, че сега имаме няколко други „палки“ – ускорени частици, обсерватории и прочие. Само че принципът е същият: както малкото дете иска да изпита и изпробва всичко на вкус, така и ние, само че на друго ниво.
Дори и не осъзнаваме степента на нашето ограничение. Само тук-там разкриваме, че природата е много по-широка и дълбока, но докъде и доколко тя се разпростира, ни е неизвестно. Не е по силите ни да проникнем в по-високите измерения, не е по силите ни да се измъкнем от своя триизмерен „шаблон“, от координатите време-движение-пространство.
В наши дни сме повдигнали леко завесата над тъмната материя и други феномени, но не ги разбираме и чувстваме – само ги изчисляваме и записваме като резултат получени данни, и постулираме това, което не достига в тях.
Но не знаем източниците на действащите в природата сили, тяхната същност, отношението между тях. Самият факт, че те съществуват постигаме като следствие, а не като знание.
Но главното: всичко, което сме способни да изучим и постигнем се ограничава в контурите на нашите пет сетива, с които ние усещаме света. И тъй като в края на всяка верига опити и изследвания стои човекът със своите сетивни органи, разум и усещане, въображение и способност да създава едни или други модели и да изгражда от тях общ модел на Вселената, дотолкова и разбира се, всички резултати от неговите изследвания са много ограничени.
В действителност, ние не знаем нищо – подобно на буболечка, излязла от убежището си и преминала няколко малки стъпки за няколко десетки или стотици хиляди години. А всъщност тя не се намира далеч от храста, под който е стояла, със заровена в пръста глава. И все още нищо не може да знае.
Още повече, вървейки постепенно напред, тя пак нищо няма да разбере. Колкото и да сме се развивали в сегашното си състояние, няма да узнаем нищо качествено ново. Можем да съберем огромно количество факти и данни, но няма да съумеем да ги обработим и усвоим така, че те да ни обрисуват общата картина.
Всичко това е защото за истинското изследване на себе си, е необходимо да преминем на по-високо стъпало от сегашното – към по-високо чувство и разум. С други думи, да не зависим от трите оси – време и пространство, чувство и разум, които притежаваме днес, а да се приповдигнем над тях и да видим всичко в друга светлина, сякаш не сме хора от Земята. И чак тогава ще постигнем знанията, присъщи на нивото „човек“, ще разберем кои всъщност са хората.
За тази цел ни трябва нова наука. И неслучайно днес учените вече започват да признават, че традиционната наука преживява криза. И вероятно има някаква причина? Уж са осигурени достатъчно средства, умеем да строим гигантски, сложни съоръжения, извеждаме телескопи в земна орбита, а микроскопите и колайдерите ни проникват в света на микрочастиците.
Милиарди се внасят в научни изследвания, но, в крайна сметка, ползата им ни се струва толкова илюзорна, чак до такава степен, че дори се присмиваме на учените, които сякаш просто удовлетворяват собствената си природна любознателност за сметка на данъкоплатците.
Не придаваме на науката предишната тежест, още повече, че нашето естество – егоизмът, разваля всички нейни плодове, защото използваме постиженията, за да властваме един над друг, да печелим за сметка един друг , а добри плодове от такова дърво, почти никога няма да се намерят.
Хората, изучаващи законите на Вселената, според вътрешното си усещане, казват, че по същността си, тя цялата е програма, замисъл. И преди всичко тази система, безусловно, е единна. Всички нейни части са свързани една с друга. Това действително е така, дори в рамките на нашия днешен рационален разум.
Защото, ако всички те са произлезли от един източник посредством Големия взрив, то, от този момент и нататък са се развили, макар и в различни направления, пораждайки различни явления, но съгласно действащите в системата закони.
Случайности не съществуват и беззаконието, толкова характерно за човешкото общество, не е възможно във Вселената. Всичко има своите причини и следствия. Означава, че последствията от Големия взрив, съобразно със законите на взаимодействие от различни части и сили, съставляват единна, затворена система.
Неслучайно хората, още от древни времена, започнали да изчисляват по звездите своята съдба, мащабните събития, ставащи на Земята, времето, различни явления, в това число и подземни, и въздушни. Всичко говори за това, че от хилядолетния опит на наблюдение на небето, природата, климата и хората, може да се разгледат връзките, и да се съставят всевъзможни таблици, отнасящи се към различни области на знанието, било то астрология, астрономия или нещо друго.
В крайна сметка, търсим именно връзките, защото инстинктивно или осъзнато виждаме, че всичко само по себе си, представлява единна система.
А също така виждаме, че развитието на Вселената се състои не в раждането и разпространението на частиците вещество, продължаващо и досега. Честно казано, това е наше субективно наблюдение, и зад скоби е изваден най-сериозният въпрос: така ли е всъщност, наистина, или само ни се представя в нашето възприятие?
Но ще съдим по това, което виждаме. И така, разпространяващите се частици започнали също така да се събират в някакви натрупвания. Първоначалната енергия започнала с времето да поражда всевъзможни сгъстявания, тела, като облаци газ, звезди, планетен материал и т.п. Всички тези части се формират именно, благодарение на концентрацията, скупчването на вещество. С други думи, от една страна, става разсейване на частиците, а от друга, тяхното събиране, свързване. И тези две тенденции не си противоречат, а се съпътстват.
Тенденцията за разсейване е призвана сякаш да “напълни” Вселената. В началото на Големия взрив, преди всичко, е било създадено самото “място” – пространството, което смятаме за безкрайно, между другото, нямайки за това реални основания. Също както, гледайки в дълбока тъмна яма, мога да я нарека бездънна. Но остава въпросът: действително ли Вселената се разширява или инфлационният модел отразява само нашето възприятие? Този “нюанс” трябва винаги да държим в ума си.
Въобще, нашият проблем е в това, че при всяко изследване, ние не добавяме уговорката: “съгласно човешкото възприятие”.
И така, съществува тенденция към “напълване” на създаденото пространство, в което прокрадналата се енергия е формирала части и ги е подредила, съобразно с първоначалната обща програма. Както виждаме, развитието на материята се състои в това, че частиците, частите на веществото, се събират във все по-големи блокове, създавайки помежду си, според сближаването и отдалечаването, различни форми на взаимовръзка, позитивна и негативна.
Разбира се, това са не повече от термини, взети от нашия лексикон. И досега този процес демонстрира голяма динамика на огромните за нас скорости.
От нас се изисква единно отношение спрямо всичко, тъй като човекът е – част от природата, и затова той трябва да се отнася еднакво и към обществото и към семейството и към природата като цяло. длъжни сме да достигнем до…
От нас се изисква единно отношение спрямо всичко, тъй като човекът е – част от природата, и затова той трябва да се отнася еднакво и към обществото и към семейството и към природата като цяло.
длъжни сме да достигнем до равновесие между всички части. Именно равновесието е свойствено на природата, и по този начини ние съблюдаваме нейния универсален закон. Длъжни сме да осъзнаем своето място в системата и да изградим съответстващо отношение.
Въпрос: От една страна, виждаме, че човекът – е част от природата, и всичко, което се случва в нея, му оказва влияние. Но от друга страна, ние поставяме себе си на върха на цялата пирамида, като венец на творението, като нещо по-висше, стоящо над цялата природа.
Ние се отличаваме от други създания със своя разум, мъдрост, способност към планиране и развитие. В нас има някаква особена добавка, която не притежава нито една от другите части на природата. А какво място заема човекът в системата на природата?
М.Лайтман: Човекът, безусловно, се явява неразделна част от природата. Нашето тяло принадлежи на животинското ниво, всичките му системи са подобни на животинските и в тях няма нищо особено. По същия начин и ние раждаме децата си и се грижим за тях, както всяко животно.
Човекът започва от там, където възниква неговата мисъл, образование, сила на разума, интелект, развиващ се от поколение на поколение. А заедно с разума се развиват чувствата, осъзнаването на това, къде се намирам, кой съм аз. Тези въпроси се събуждат във всяко поколение, но във все по-ново качество.
Много голяма ролята тук играе образованието. Освен естественото развитие от природата, ние също развиваме себе си и сами, с помощта на специално изградени системи, предавайки научното знание и опит от поколение на поколение. Това не е просто опит за оцеляване, който животните предават на дечицата си.
Човекът предава на децата си мъдрост, научно знание, светоглед. И за това ние се оказваме най-силните и способните да развием такива средства, които са недостъпни за животните. Маймуната не е могла да използва нищо, освен пръчката – а човекът изобретява най-хитрите инструменти.
Животното изцяло се управлява от природата на нивото на инстинктите и не пита, откъде идват заповедите, на които то трябва да се подчинява. А човекът може да пита: защо става така, и може ли да се направи по друг начин? Той търси как да излезе от всички неприятни ситуации и да достигне по-голям комфорт. Подобно на животните, той би се ръководил от същия принцип както и животното. Но животното действа инстинктивно, като машина. И въпреки че в човек също са заложени прекалено много инстинкти и навици, предавани даже от поколение на поколение, от родители на деца, неговата особеност е в това, че през цялото време се учи.
Учи се от обкръжението, което му оказва много силно влияние, и се променя в съответствие със средата. В него живее стремеж да излезе от своето място, да се развива, да завоюва нови пространства, да се чувства властващ, разбиращ, със сила да използва всичко, което се намира около него. Но ние виждаме, че ако човекът действа така според желанието си, то той през цялото време се принуждава да се спасява от злото, което сам си причинява. В резултат на това, той се оказва най-нещастният, независимо от това, че стои над цялата природа.
Ние се развиваме под натиска на своя егоизъм, който при животните липсва. Животните действат само на основата на инстинктите, а човекът притежава свобода на избора: кое и как да направи. Излиза, че във всяка жизнена ситуация аз имам възможността да постъпвам по добър, или по лош начин спрямо другите, разбира се , изхождайки винаги от собствената изгода. Но на мен ми е нужно добре да проверя, дали това е за моето благо. Нали човек се отличава от животните още и с това, че обладава разрушителна сила, и е способен да навреди на самия себе си.
Разрушителната сила – това е властта на нашия егоизъм. И човекът е задължен да изпълнява заповедите на тази сила, дори разбирайки, че тя го обрича на много труден живот. Той е принуден да се подчини на този вътрешен стремеж. Виждайки, че стои на прага на война, той все още не може да се спре и е готов да отиде на смърт, защото неговият егоизъм е по-силен от инстинкта за самосъхранение.
Животното никога не може да отиде против инстинкта си за самосъхранение. Самката е способна даже да хвърли дечицата си, спасявайки се от преследването на лъвове или вълци, оставяйки ги да бъдат разкъсани. Природният инстинкт говори, че голямото и здраво животно е по-важно, отколкото малкото и слабото, и затова трябва да се спаси най-напред. Така природата задължава животното да постъпва, подчинявайки се на инстинкта за продължаване на рода. Докато човекът може да действа съвършено различно. Майката е готова да жертва живота си, само за да спаси децата си, което изобщо не е свойствено за животните.
Животното просто се бори за своя територия, изхранване и продължаване на рода. И само ако почувства, че е по-слабо от противника си, веднага си отива без всякакъв срам и угризения на съвестта. Тези чувства у животното просто не съществуват, а има обикновен инстинкт, сякаш това се извършва от някакви сили, а не от биологическите тела. Те просто измерват коя сила е по-голяма, и по-слабият противник се подчинява. А човекът е готов да воюва за „правда”,” справедливост”, „ истина” – но всичко това са прояви на неговата гордост, неговия егоизъм. Той трябва да докаже своята правота и с това да реализира усещането си като човешка личност.
Нашето тяло с нищо не се отличава от животинското. Човекът в нас – това е нашата гордост, завист, честолюбие, именно те ни отличават от животинския свят. Затова мястото на човека в природата не е такова, както у всички останали нейни неживи, растителни и животински части, и ние инстинктивно се отделяме от останалите. А освен това ние можем да властваме над останалите части на природата: да убиваме животните, да ги слагаме в клетка, да ги опитомяваме, да ги отглеждаме и използваме за храна. И още повече, ние изцяло се разпореждаме с растителната и неживата природа, считайки че сме на върха на цялата природа.
Но ако хвърлим поглед на човека, ще видим, че той се откроява със своята завист, жажда за власт и почести, неотнасящи се към животинските инстинкти, и поради това, издигащи го над всички останали. И при това човекът също управлява природата. Нали ако аз не знам, какво ще се случи в следващия миг, това ще ме постави в редицата на обикновените животни. Ако аз не съм властен над своето бъдеще даже на следващия миг, веднага вече попадам под властта на природата над мен.
Затова ми е нужно да погледна: а кой съм аз в действителност – управляващ или управляем? сякаш управлявам някакви нива, намиращи се под мен. Но аз не съм властен над самия себе си и над човешкото общество, а управляем свише! Тоест, дали са ми възможност да властвам над неживата, растителната и животинската природа, а над мен самия, което е по-високо от мен: над моята съдба и бъдеще аз не властвам, а изцяло съм управляем.
В това и се заключава цялата трагедия на човека, който изглежда такъв силен и преуспяващ във всички дела, обладаващ развити чувства, разум, съзнание, мощни средства. И развивайки се до такова ниво, ние изведнъж разкриваме, че не можем дори да се докоснем до най-главното.
Ние необмислено разрушаваме всичко наоколо, нанасяйки вреда на обкръжаващата среда, и в крайна сметка и на самите себе си. Така ни водят към осъзнаване на злото в нашата природа и към необходимостта от нейното поправяне. Ако искаме да се избавим…
Ние необмислено разрушаваме всичко наоколо, нанасяйки вреда на обкръжаващата среда, и в крайна сметка и на самите себе си. Така ни водят към осъзнаване на злото в нашата природа и към необходимостта от нейното поправяне. Ако искаме да се избавим от страданията, ние трябва не просто да се грижим за екологията на обкръжаващата ни среда, а и да доведем цялата система и най-вече – човешкото съобщество до равновесие, да сменим егоистичното отношение към ближния на любов и отдаване, така че всеки да се почувства в голямо грижовно семейство, в което всички са равни и обкръжени с любов и изпълващо го с безкрайно наслаждение.
Възпитание е когато използвайки предоставените случаи, ние даваме възможност на детето само да се научи на нещо.
Възпитание е когато използвайки предоставените случаи, ние даваме възможност на детето само да се научи на нещо.
Задачата на родителите е не само да сформират в детето правилната според тяхната точка на зрение ценностна система, но и да го научат самостоятелно да оценява приоритетите на обкръжението и да се справя със ситуации, в които ценностите на обкръжението…
Задачата на родителите е не само да сформират в детето правилната според тяхната точка на зрение ценностна система, но и да го научат самостоятелно да оценява приоритетите на обкръжението и да се справя със ситуации, в които ценностите на обкръжението не съвпадат с ценностите, възпитани в него в семейната среда.
Съединението между хората носи в себе си особена сила. Ако направим нашите взаимоотношения по-добри, ще получим успех във всяка сфера от живота. Точно затова – обединението е ключът към благоденствието. Съединението между хората носи в себе си особена сила, която…
Съединението между хората носи в себе си особена сила. Ако направим нашите взаимоотношения по-добри, ще получим успех във всяка сфера от живота. Точно затова – обединението е ключът към благоденствието.
Съединението между хората носи в себе си особена сила, която ще ни помогне да съкратим усилия, да избегнем разпиляването на средства, да открием колосални ресурси.
Ако хората почувстват своята връзка с обществото, те ще се загрижат за общото благополучие, ще се отнасят към всичко, което ги обкръжава, като към свое, както това се случва в семейството. Енергия, електричество, вода, всевъзможни видове обслужвания – във всички сфери на живота си, ние можем да спестим десетки проценти, от всичко, което, като общество хабим днес.
Когато въведем интегралното образование за всички, както за децата, така и за възрастните, ние ще открием, че в ръцете ни се намират съкровища, за които преди ние не сме подозирали. Разбира се, това също така ще способства за намаляване на разходите за здравеопазване, защото благодарение на подобряването на отношенията между хората, ще се подобри здравето на човека. Същото се отнася и за охраната на обществения ред, на контрола, борбата с нарушенията на закона, и т.н. Ще се подобри настроението на хората, а заедно с това ще нарасне и производителността на икономиката.
Фактически, правейки по-добри нашите взаимоотношения, ние ще печелим във всяка сфера на живота си. И затова обединението е ключът към просперитета.
Обединение вместо подаяние
Вие говорехте за това, че парите се явяват остаряваща валута, и обществото ще върви към създаването на нова, която ще се основава на силата на взаимодействието между хората. Едно от най-големите опасения, свързани с парите, това е – страхът, че няма да ги има. Как новата валута може да помогне на човека да се справи с подобни фобии?
Страхът не зависи от количеството банкноти, с които разполагам. Това е вътрешно, психологично явление. Човек винаги проверява себе си спрямо обкръжението, затова наистина смята, че с по-голямо количество парично покритие, той ще се чувства по-уверен и по-малко ще се опасява.
На по-голямата част от населението по света за избавянето от страха би могла да помогне така наречената кошница с необходимия минимум за жизнен стандарт. А всички разходи над тази кошница, човекът сам би заплатил, каквато е практиката в болничните и пенсионните каси. Възможно е, този въпрос частично да се реши, за сметка на тези, чиито доходи са над средното ниво. Но тази мярка непременно трябва да се съпровожда с разяснителна и възпитателна работа сред населението.
Досега, човекът е смятал парите за действителната движеща сила.Тук става дума за нов ресурс, който ние може би някак сме игнорирали, не сме вземали под внимание.
Ние винаги отбелязваме важни събития, събирайки се на маса. А тук човекът уж получава общо „угощение”. Това не е просто подаяние на богатите слоеве към бедните, а действие за обединение, участие на всички. По този начин ние издигаме народа на друго ниво на разбиране: как да достигнем такъв живот, при който парите да принадлежат на всички, а не да се отнасят към всеки поотделно.
От друга страна, самото действие трябва да се извършва като си сътрудничим. Аз непременно бих поставил условие получаването на потребителската кошница да зависи от участието на хората в интегралното образование, присъствието на лекции и семинари.
Всъщност, всичките ни страхове произтичат от сравняването ни с останалите. А ако аз се намирам с всички в едно състояние, то дори в най-лошите времена мога да се чувствам добре. Освен това, в обединението ние сме способни да разкрием допълнителни източници на сила, които изхождат от самото обединение и са противоположни на отдалечаването ни. Можем да намерим нови богатства, за които досега не сме знаели.
Представяйки на народа тази възпитателна програма, ще получим такъв изход на положителна енергия, която ще повлияе дори на най-инертните слоеве на населението. В резултат те също ще бъдат принудени да се променят. По този начин , успешните стъпки в популяризиране идеите за потребителската кошница ще послужат като ключ за общото изменение на цялата държава.
Любов без хипноза
Как интегралната система ще ми помогне да се справя със страховете? Сега аз знам само това, че в кошницата няма пари за мен.
На първо място е важно да установим правилни взаимоотношения с роднините. След това – с обкръжението. Човекът зависи от средата. Всичко, което се намира в квартирата му, той е получил благодарение на обществото.
Всеки индивид зависи от обществото и не може да се изключи от него. Така че, нека проверим, как можем да се привържем към обществото, за да може всеки да се чувства комфортно, и в същото време да се чувства задължен. И тогава увереността ни ще се увеличи.
Между парите и егоизма, ние трябва да внедрим въпроса за взаимността, изискването да се съобразяваме един с друг. Тъй като иначе просто ще се изядем един за друг, като тумор в общ организъм.
Всичко това трябва да се обяснява постепенно, прилагайки доказателства на учените и СМИ, за да може човек да усвои това. Ние говорим за чувства, за това, което изяжда човека отвътре и, което е невъзможно да се неутрализира с помощта на парите: страха, опасенията, неувереността.
Защо обществото може да ми даде, като на личност, топлина и увереност, които аз сам не мога да постигна?
Увереността, топлината, любовта, приятното усещане, се получават отвън, това зависи изключително от обкръжението и никога от теб самия, от твоето вътрешно чувство. Ние можем да ти въздействаме така, че да те приведем през всичките чувства – от едната крайност до другата. Ще напълним всички твои телесни материални желания от оптималната потребителска кошница, и всички твои човешки стремежи над тази кошница. Какво още?
За да се чувства добре, човек трябва да умее постоянно да поддържа себе си във вътрешно равновесие, във вътрешна хармония. Може ли той да бъде абсолютно здрав? Да. – За сметка на положителните вибрации, които идват от обществото. И това е реалното състояние, а не илюзия, и не хипноза.
Подавайки правилен пример на поведение чрез постоянни разговори и разяснения на най-различни действия, родителите превръщат детето в партньор на собственото му възпитание. При такъв подход не са необходими никакви насилствени ограничения, тъй като постоянните „не може” и „не прави това”,…
Подавайки правилен пример на поведение чрез постоянни разговори и разяснения на най-различни действия, родителите превръщат детето в партньор на собственото му възпитание. При такъв подход не са необходими никакви насилствени ограничения, тъй като постоянните „не може” и „не прави това”, действат само до определена възраст, след която детето започва да се бунтува против всякакви забрани. С помощта на примера и обясненията ние залагаме в подрастващите рационална програма на поведение, която създава в тях вътрешни естествени рамки.
Границите са нещо естествено, нали живеем в свят, в който има предел на нашите възможности. Ограничени сме от нашата собствена природа, от обкръжаващата ни природа и от обществото, в което живеем. И ние трябва да знаем, какви са те, тези…
Границите са нещо естествено, нали живеем в свят, в който има предел на нашите възможности. Ограничени сме от нашата собствена природа, от обкръжаващата ни природа и от обществото, в което живеем. И ние трябва да знаем, какви са те, тези граници. Детето трябва да усеща границите и да се страхува да ги престъпи, за да не подложи на опасност себе си и другите.